Според д-р Хаим Гинът „ да бъдеш родител е безкрайна поредица от дребни събития, периодични конфликти и неочаквани кризи, които изискват реакция. Тази реакция има последици: за добро или лошо, тя влияе на личността и самоуважението на детето. „

Да се разговаря с децата е умение. Това е особен вид изкуство със собствени правила и значение. Затова е важно да се запитаме, какво трябва да знаем като родители?

Посланията им често са закодирани и този код изисква дешифриране.

Седемгодишният Сашко пита баща си „ Колко са изоставените деца в София?” Бащата на Сашко, адвокат по професия, е доволен че синът му проявява интерес към социалните проблеми. Изнася дълга лекция по темата и прави  справка за точния брой. Но Сашко не е удовлетворен и продължава да задава въпроси по същата тема: „ А какъв е броят на изоставените деца в България, в Европа, в целия свят?” Най-накрая бащата разбира, че синът му се тревожи не от социалните проблеми, а от лично свой проблем. Въпросите му произтичат не толкова от съчувствие към изоставените деца, колкото от собствения му страх да не бъде изоставен. Иска да получи уверение, че самият той няма да бъде изоставен. Така баща му успява да откликне на тревогата му  и му отговаря:

„Ти се тревожиш, че ние можем някой ден да те изоставим, както са постъпили други родители. Повярвай ми ние няма да те изоставим. И ако някой ден пак изпиташ страх за това, моля те, кажи ми”.

Такъв отговор ще създаде близост между родителя и детето. Когато децата се чувстват разбрани:

• чувството за самота и болка намалява;
• тяхната любов към родителя става още по дълбока;
• получават първа емоционална помощ за наранените си чувства;

Ако ние искрено признаем и приемем скръбта на детето, и дадем израз на неговото разочарование, то намира сили да се справи с действителността.

Краткият диалог  по-долу показва  как един баща успокоява ядосаната си дъщеря , като просто назовава нейните чувства и разочарования.

Когато бащата на Ева, който работи нощна смяна и се грижи за дома, докато съпругата му е на работа през деня, се връща от пазар, той намира осем годишната си дъщеря  много разгневена.

Бащата: Виждам едно ядосано момиче. Не, всъщност виждам едно много ядосано момиче.

Ева: Ядосана съм. Всъщност съм много ядосана.

Бащата: Така ли?

Ева: /много тихо/ Липсваше ми. Никога не си вкъщи, когато се прибирам  от училище.

Бащата: Радвам се, че ми каза. Сега вече знам. Държиш да съм вкъщи, когато се прибираш от училище.

Ева прегръща баща си и отива да си играе. Бащата знае как да оправи настроението на детето си. Той не започва да се оправдава и да обяснява защо го е нямало вкъщи / „Трябваше да пазарувам.  Какво ще ядеш, ако не напазарувам? Защо си толкова ядосан?” Вместо това, той назовава чувствата на дъщеря си и нейните нужди.

Неправилно е да се опитваш да убеждаваш детето си , че оплакванията им са несъстоятелни, а възприятията им –погрешни. Това ще доведе до спорове и сръдни.

Един ден майката взема Мими от детската градина и забелязва, че е много разтревожена.

Мими: Знам, че ще се разсърдиш. Днес не можах да си кажа стихчето пред гостите, забравих как започваше второто стихче, а знам колко държиш да го казвам гладко.

Майката: Но за мен това няма никакво значение. Как можеш да кажеш такова нещо? Ни най-малко не съм разочарована от това.

Мими: Тогава защо ми викаш винаги, когато някое друго дете си е казало добре стихчето?

Майката: Кога съм ти викала? Ти си разочарована и затова обвиняваш мен.

Мими се разплаква и тръгва напред.

Макар майката на Мими да разбира, че дъщеря и обвинява нея, вместо да признае собственото си разочарование, като изтъква това и спори с дъщеря си, тя не й помага да се почувства по-добре. Майката би трябвало да бъде по-съобразителна и да помогне на дъщеря си, като признае нейните възприятия и каже: „Искаш твоето представяне да не е толкова важно за мен.  Разбирам те”.

Безрезултатни диалози: поученията и критиките създават дистанция и огорчение.

Родителите се дразнят от диалозите с децата си, защото те доникъде не водят, както показва известният на всички ни пример: „Къде беше?”, „Навън.”, „Какво прави?”, „Нищо”.

Родителите, които се стараят да вливат ум и разум, скоро откриват колко изтощително е това. Както често чуваме майки да казват: „До посиняване се мъча да му обяснявам нещо, но той не ме чува. Чува само, когато кресна”. Децата често се съпротивляват на диалозите с родителите си. Те мразят да бъдат поучавани, да им се четат лекции и да ги критикуват. Според тях родителите им говорят прекалено много.

Шестгодишният Иван казва на майка си: „Защо, като те питам за нещо дребно, трябва да ми отговаряш с толкова много думи?” А на психолога в детската градина  споделя: „Аз нищо не казвам на майка ми. Ако започна да й говоря, няма да ми остане време да си играя с динозаврите”.

Ако някой отстрани се заслуша в разговор между родител и дете, с изненада ще забележи колко малко единият слуша другия. Разговорът обикновено звучи, като два монолога, единият съставен от критики и нареждания, а другия от отричане и умоляване. Трагедията на тази комуникация според д-р Хайм Гинът  се състои не в липсата на любов, а в липсата на уважение; не в недостига на интелигентност, а в недостига на умения.

Нашият всекидневен език не е достатъчно адекватен, за да общуваме пълноценно с децата си. За да достигнем до детето и за да намалим родителското си раздразнение, имаме нужда от специални умения да разговаряме с тях.

Отговаряйте на чувствата на децата, а не на тяхното поведение.

Общуването с децата трябва да се крепи на уважение и умения. То изисква:

• Посланието да щади както детското, така и родителското самоуважение;
• Изказванията, с които засвидетелстваме разбиране, да предхождат изказванията, с които даваме съвети или нареждания.

Когато  детето ни каже: „Госпожата ми се скара”, няма защо да го разпитваме за повече подробности. Нито да казваме: „Какво направи, че ти се скара? Щом ти се е скарала, значи нещо си направил. Кажи, какво?” Не е нужно дори да казваме: „О, колко жалко”. Трябва просто да покажем, че разбираме неговата обида, смущение и гневни чувства.

Аничка, след  като я взема майка й от детска градина, кипи от гняв и казва: „ Няма да хода повече на детска градина!”

Майка й: Изглеждаш много разстроена. Ще ми кажеш ли защо?

Аничка: Две деца вдигаха много шум и пречеха на госпожата да ни прочете приказката „Житената питка” и тогава тя ни наказа да не играем през целия ден.

Майката: Цял ден не сте играли? Нищо чудно, че си ядосана.

Аничка: Ама аз отидох да говоря с нея и й казвам: „ Госпожо Иванова, Петко и Гого много Ви обидиха като шумяха и пречеха, но няма нужда да ни наказвате всички”.

Майката: Божичко! Шестгодишно дете помага на учителката, да прецени, че не е честно да наказва цялата група заради белите на двама!

Аничка: Не помогна. Но поне тя се усмихна за пръв път днес.

Майката: Е, не си успяла да промениш решението й, но поне си й променила настроението.

Благодарение на това, че изслушва дъщеря си, засвидетелства уважение към чувствата й, не подлага на съмнение валидността на нейната интерпретация и оценява опита й за конструктивно решение, майката на Аничка успява да промени настроението й и да свали градуса на нейния гняв.

Как разбираме какво чувстват децата ни?

Отговорът е,  като ги наблюдаваме и слушаме . Освен това правим изводи на базата на собствения си емоционален  опит. Ние знаем какво най-вероятно са почувствали децата, когато са били засрамени пред други хора. Формулираме думите си така , че те да разберат, че знаем как са се чувствали в дадената ситуация. Всяко от следните изказвания би било подходящо и ще Ви свърши работа.

• Сигурно ти е било ужасно неудобно.
• Сигурно си побеснял/а
• Сигурно в този момент си мразил/а учителката
• Сигурно ти е било много обидно
• Имал/а си тежък ден

 За съжаление, когато се сблъскат с непослушанието на децата си, родителите не си дават сметка , че обикновено наранените чувства подклаждат това непослушание. Първо трябва да се справим с чувствата на децата си, а след това с тяхното поведение.

Майката на петгодишния Тео разказва следното:

Вземам Тео от градината и гледам сълзите напират в очите му. „Не е честно, госпожата ме мрази! Днес ми се развика без да съм виновен. Не аз, а Тошко усили чешмата на мивката да пръска и измокри Катя и Петя. Изпуснах си нервите и му се развиках: „Моят шеф е точно толкова отвратителен, колкото и твоята учителка, ама да си ме чувала да се оплаквам? Нищо чудно, че учителката Ви крещи. Ами ти си винаги там, където стане беля. Престани да се оплакваш!” Тогава синът ми тръгна с наведена глава и дума не пророни по пътя за вкъщи, а после отказа и да вечеря. Чувствах се ужасно, защото си съсипахме вечерта, на всички ни беше криво. Чувствах се виновна, но не се сещах какво да направя. Когато на другия ден споделих на психолога в детската градина за случката, разбрах, че не съм  помогнала много на детето си, макар да не мога да понасям, когато започне да се оплаква.

Правилният подход: Ако Тео можеше да обясни чувствата си, вместо да се оплаква, всичко това е щяло да бъде избегнато. Ако той е можел да каже: „ Мамо, страх ме е да отида утре на детска градина, за да не ми се кара госпожата без да съм виновен”, майка му е щяла да го разбере и да прояви съчувствие. Ако беше подходила към емоционалната страна на проблема, тя е можела да перифразира: „Ясно, страхуваш се отново да не те обвини госпожата несправедливо. Ами нищо чудно, че си притеснен”.

За съжаление нито ние, нито децата сме се родили с готовото умение да споделяме чувствата си. Често дори ние самите не знаем какви са чувствата ни, какво и как чувстваме.

Обикновено, когато им  е трудно да се справят с нещо, децата се ядосват и обвиняват останалите за своето затруднение. А това на свой ред вбесява родителите, които на свой ред си казват неща, за които после  съжаляват и с които изобщо не разрешават проблема.

Тъй, като на децата им е трудно да назовават своите чувства, би било полезно родителите да се научим да долавяме страха, отчаянието, чувството за безпомощност, които се крият зад изблиците на гняв. Вместо да реагираме на поведението на децата си, би трябвало да откликнем на емоциите им и да им помогнем да се справят с тях. Само, когато децата се чувстват както трябва, те могат да разсъждават ясно и да се държат както трябва – и тогава могат да се съсредоточат, да внимават и да слушат.

Силните емоции на децата не се изпаряват,  когато име се каже: „Това не е хубаво чувство” или когато родителят се опита да убеди детето си, че „няма причина да се чувства по този начин”. Силните страсти не утихват, когато ги порицаваме, но тяхната интензивност намалява и те губят остротата си, когато изслушваме със съпричастност онзи, у когото бушуват.

Използвана литература:

Д-р Хаим Гинът , “Детето и ние”, 2007.

Даниъл Голман, “Емоционалната Интелигентност”, 1995.